Дочух близо до мен вой и видях, че голямото куче ме следва. Вървеше успоредно на мен. Присъствието му ме успокои. Сигурно ще остане с мен и няма да ме изостави - значи ще мога да спя с него. Бях сама от толкова отдавна. Понякога нощем, когато се сетех за татко се погалвах по косите, както той едно време правеше... В къщата на дядо козината на кучетата приличаше на тази на това куче - лъскава с черно - сивкави отблясъци. Тази страст към животинската козина ми е останала и до днес. Тогава исках само кучето да остане с мен, да го опитомя и то да ме придружава. И наистина то ме следваше - вървеше в гората, не далеч от мен, но винаги успоредно. Понякога не го чувах, но усещах присъствието му. Кучето беше единак като мен и си помислих, че сигурно бихме могли да живеем заедно. Потърсих го с поглед - беше доста далеч. Виждах профила му, изправено върху слабите си крака. Главата му беше все леко наклонена към мен - наблюдаваше ме. Вървях, напрягайки гърба си, но го правех бавно, за да не усещам болка. И то се движеше със същата скорост. Чух го да вие. Запитах се дали действително е куче. Случваше се понякога кучетата на дядо да вдигнат муцуни към небето и да вият, но това тук беше различно. Това животно виеше по - дълго и някак по - различно от тях. Разбрах, че беше вълк. В малките книжки с истории за животни, които татко ми беше донесъл и които мама ми четеше, показвайки ми картинките, бях видяла и кучета, и зайци, и коне, и овце, и лъвове, и змии, и слонове, и естествено вълци. Слава богу, мама не ме беше плашила с тези животни. Четеше ми само описанията на картинките, които оставаше без коментар. Вълкът живееше в гората, лъвът в джунглата, орелът лети в небето... По спомен нито едно от тези животни не правеше злини и следователно не беше опасно. Приех този вълк като куче, което е по - силно от мен. Не го асоциирах с " лошия вълк", от " Червената шапчица". Даже напротив - животните участваха във въображаемия ми театър и можеха да бъдат само мои приятели. В действителността някои животни се оставяха да бъдат доближени, други не, и аз тълкувах по свой начин тяхното поведение - страх ги беше от хората, също като мен. В съзнанието си продължавах да съм на дест години и си представях животинския свят като рай. Тогава, както и сега, бях убедена, че поведението на животните зависи от начина, по който човек подхожда към тях. Ако си агресивен или се страхуваш, животното ще реагира със същото. Ако си спокоен и внушаваш респект, има шансове да установите контакт. Вълкът и аз установихме такъв след два или три дни. Опитах се да го привлека, виейки лекичко, тък като това беше неговият взик. Тогава той се проближи бавно и предпазливо към мен. Обикновено си лягах свита на кълбо, неспособна да намеря друго удобно за гърба ми положение. Последното приближаване на вълка отне толкова дълго време, че накрая вече почти не се надявах да стане и си казах: Това нещастно животно сигурно е страдало много от хората... Но най - после дойде и легна плътно зад гърба ми. Топлината, която усетих миновено, ми достави истинско удоволствие и се почувствах щастлива. Беше ми приятно и не помръднах.

Отдавна не бях чел в блоговете нещо така добре написано.
Ами ако вълкът съм аз.