" Ситен дъжд, примесен със саждите на квартала, започна да ръми над Сен - Лазар. Жулиен затвори куфарчето, за да не би десетинките му да се намокрят. Този жест придоби внезапно за него символично значение. Той разбра, че няма да има вече куража да продължава да предлага в човешката пустиня миражите на забогатяването. Стигнал беше до края на изтощителното усилие, което го беше крепяло в тази непоносима вселена, съставена от уста, които не говорят, от очи, които не виждат, от телефони, които звънят за други, и от раздавачи, които потропват на вратата му само един път годишно, за да им даде новогодишен бакшиш. До този час Жулиен бе понасял без малодушие товара на самотата, но търпението му бе преляло. Дълбоко в паметта му изплува историята на козичката на господин Сеген, която цяла нощ се бе борила с вълка, преди да се просне доброволно върху студената трева. " И призори вълкът я ияде." И за Жулиен бе дошло утрото, когато можеше да преустанови борбата и да сложи оръжие. 
   В 8:41 минута Франсоа слезе на перона на гарата Сен - Лазар



и за пръв път се уплаши  да не би в новото му решение да има премного литература. То напомняше прословутото " тръгвам от началото" на долнопробните приключенски филми. Но той не сметна това за сериозна задръжка. Самият живот, дори най - делничният, е често литература и наподобява най - невероятните измислици. Всъщност страхът да не станеш смешен не е само крайпътен банкет, а в много случаи истинска бариера.
   След като се спря в Пон - Гардине, влакът на Катрин продължи да лети под дъжда. Водните капки очертаваха сложни лабиринти по стъклата. След 11 минути Катрин щеше да бъде в Париж и пред нея щяха да се разкрият перспективите на нов ден, нова година, нов живот. Пред прага на това ново съществуване тя пожела отчаяно някой да я улови за ръка, да повърви малко с нея, и то някой, който не я познава, за да могат да си изградят безпрепятствено общ свят. Очевидно трябваше да срещне нов човек, понеже всички досегашни приятели на Катрин принадлежаха към отшумялото вече минало; те бяха изчезнали едно със собственото и проваляне.
   Дебелата жена от 8:42 минути мина пред номер 6 на улица Хавър с кърпа на носа, мърморейки неясни проклятия срещу сезоните, боговете и хремите. Жулиен Лaогри я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше, без да изпита предишното вълнение. След 2 минути Франсоа щеше да бъде тук. Но имаше ли значение! И в това отношение той беше пожънал само неуспех. Жюлиен осъзна сега каква детинщина беше целият този роман, който той бе изтъкал от мъгла. Франсоа, Катрин... Редът на нещата не може да се промени нито на косъм. Жулиен ще си остане самотен човек. Франсоа и Катрин ще продължават да бързат всяка сутрин и само 11 минути ще ги делят от тяхната среща, от тяхното щастие може би, без някой да може да стори каквото и да било.
  На малката Констанс от петия етаж и дотегна да търкаля кристалния пепелник. Тя пак изброи наум възможните пакости, но всичките и се сториха съвсем незначителни, за да успокоят яда и. После внезапно и хримна нещо и тя никак не се поколеба. Запратен със сигурна ръка, пепелникът проби стъклото на прозореца с възхитителен трясък и малкото момиченце, най - сетне успокоено седна, за да чака майчиното наказание.
  Жулиен се олюля под удара на тежкия предмет и минувачите го уловиха, преди да се строполи на края на платното сред скърцанията на спирачките и рева на клаксоните. Струйка кръв протече по измокреното от дъжд и сълзи лице и го гримира драматично, като за пръв път привлече вниманието върху него. 
   После, без да осъзнава напълно, той се изплъзна от затвора на самотата си през единствения достъпен за него изход.
   Франсоа беше измежду първите, които се засуетиха около безжизненото тяло.

от " Улица Хавър" Пол Гимар