" Но да събуди у Бък страстна и пламенна обич, обич, която прераства в обожание, в безумие, можа само Джон Торнтън.
      Този човек беше му спасил живота, което значеше нещо, но освен това бе идеален господар. Други хора се грижеха за кучетата си от чувство на дълг и за да им вършат работа; той се грижеше за своите като за собствени деца, защото не можеше да постъпи другояче. Но той отиваше и по - далече. Никога не забравяше  да им подхвърли  добродушен поздрав или ободряваща дума,  а да седне дълго да им приказва (  "  да  подрънка глупости", както го наричаше), доставяше не по - малко удоволствие на самия него, отколкото на тях. Торнтън обичаше да стисне главата на Бък с двете си ръце, да опре челото си на неговото и така да го  люшка напред - назад и да го ругае с мръсни думи, които за Бък бяха думи на обич. За Бък нямаше по - голяма радост от тази  груба  прегръдка и звука  на тихо  мърморените ругатни - при всяко поклащане напред и назад му се струваше, че  сърцето ще изкочи от  гърдите му,  толкова велик беше неговият възторг.  А когато господарят го пускаше  и той  скачаше на крака със засмяна уста, с щастливо светещи очи, с напиращ в гърлото неизтръгнал се лай и тъй застиваше неподвижен, Джон Торнтън с дълбоко уважение възкликваше:
- Господи! Остава само и да заговориш!
       Бък  изразяваше обичта си по свой начин, който причиняваше болка. Той често хващаше ръката на Торнтън със зъбите си и така свирепо я стискаше, че по кожата доста за дълго оставаха следи. Но както Бък приемаше ругатните за думи на обич, така и човекът приемаше това престорено ухапване за милувка.
       ...И често - толкова голяма бе тяхната близост - силата на погледа на Бък караше Торнтън да обърне глава; той мълком отвръщаше на този поглед и в очите му светеше чувството, което светеше в очите на Бък."


по Джек Лондон   

и много мило,
да го прочета и се насладя!
Хубав ден, красив!

на теб мила :)))))) и слънчев ден.