Защо никога един човек
не може да се открие пред другия напълно?
Той може да говори искрено,
да не лъже,
да бъде доверчив,
да има хубавото желание да каже всичко:
и най -  грозните си мисли,
и най - срамните си постъпки,
и най -  съкровените си мечти
и все пак тъй никога,  никога
няма да се разкрие напълно -
нито пред най - близкия си приятел,
нито пред родната си майка,
нито пред самия себе си.
Колко странно нещо е човекът!
Можеш да го разголиш,
да го разгледаш подробно,
да разрежеш тялото му
и да опознаеш всичките му органи:
сърцето и дробовете,
стомаха и кръвоносните съдове.
Вземи мозъка му.
Ето тук са тайните, които той не ти е казал.
Трептят желания,
пулсират съмнения,
тук в тези гънки се крие омразата,
живее любовта.
*  *  *--*  *  *--*  *  *--*  *  *--*  *  *--*  *  *--*  *  *--* 
Но всичко това не можеш да разбереш,
да обясниш,
да отгатнеш.
Защото пак там съществува гънката на недоверието,
на противоборството,
на вековното онаследено лицемерие.
У някой тя е малка и недоразвита,
у други - дебела и здрава като въже.
 Но у всички тя съществува.
*  *  *--*  *  *--*  *  *--*  *  *--*  *  *--*  *  *--*  *  *--*  *  *--*
Ти ми разказа много неща за себе си -
лоши и хубави,
порочни и чисти.
Аз вярвам на твоите мисли.
Вярвам, че това е истина.
Само в едно не мога да повярвам -
ти казваш, че ми разказа всичко.
В това единствено не вярвам.

Нали у тебе и у мене
пулсира гънката на недоверието...

Можем да покажем, това което сме и което е в нас, но дали другият ще ни разбере и ще види това, което му показваме или казваме? П.П.

На въпроса - не съм сигурна, повече клоня към "не". Донякъде сам(a) си отговорил(a) на въпроса си.